понеделник, 27 юни 2011 г.

Ейбрахам Линкълн не се отказа

Чувството, че си длъжен да продължиш, присъства у всички нас. Задължението да се стремим към целта е наше всеобщо задължение. Аз чувствам призвание към това задължение.
Ейбрахам Линкълн



Вероятно най-великият пример на упоритост е Ейбрахам Линкълн. Ако искате да научите повече за някого, който не се е отказвал, няма нужда да го търсите другаде.
Роден в мизерия, Линкълн през целия си живот се сблъсквал с поражението. Той осем пъти губил избори, два пъти се проваля в бизнеса и получава нервна криза.
Могъл е да се откаже много пъти. Но не го е направил и затова е станал един от най-великите президенти в историята на Съединените щати.
Линкълн е бил непоколебим борец и никога не се е отказвал. Ето кратък преглед на неговия път към Белия дом.

1816. Семейството му е изгонено от дома си. Той трябва да работи, за да помага за издръжката.
1818 Умира майка му.
1831 Проваля се в бизнеса.
1832 Кандидатира се за федералната законодателна комисия — губи.
1832 Губи и работата си — иска да се запише да учи право, но не го приемат.
1833 Взема известна сума назаем от свой приятел, за да започне бизнес, но в края на годината банкрутира. Прекарва следващите седемнадесет години от живота си, погасявайки дълга.
1834 Отново се кандидатира за федералната законодателна комисия — печели.
1835 Сгодява се, но любимата му умира и той е сломен.
1836 Получава пълно нервно разстройство и остава на легло в продължение на шест месеца.
1838 Опитва се да стане говорител на федералната законодателна комисия — претърпява поражение.
1840 Опитва се да стане член на избирателната колегия — претърпява поражение.
1843 Кандидатира се за Конгреса — губи.
1846 Отново се кандидатира за Конгреса — този път печели — отива във Вашингтон и изпълнява отлично задълженията си.
1848 Кандидатира се за повторно участие в Конгреса — губи.
1849 Търси работа като чиновник в родния си щат — отхвърлен.
1854 Кандидатира се за Сената на САЩ – губи.
1856 Кандидатира се на националния конгрес на своята партия за Вицепрезидент — получава по-малко от сто гласа.
1858 Отново се кандидатира за Сената на САЩ — отново губи.
1860 Избран за президент на Съединените щати.



,,Пътят беше труден и хлъзгав. Кракът ми се подхлъзна и повлече другия така, че той излезе вън от пътя, но аз се съвзех и си казах: „Това е само подхлъзване, а не падане."
Ейбрахам Линкълн след като губи надпреварата за Сената.
Неизвестен източник

Откъс от книгата "Пилешка супа за душата"

вторник, 21 юни 2011 г.

Бъдещето ви зависи от това, с кого прекарвате времето си!

НАМЕРЕТЕ НЯКОЙ, КОЙТО ВЕЧЕ Е БИЛ ТАМ
Набирайте мъдро наставниците си. Внимавайте в чий съвет се вслушвате. Ако искате да отидете някъде, най-добре е да вземете за водач човек, който вече е бил там. 
  Taкa например, ако решите догодина да изкачите връх Еверест, очевидно ще потърсите съвет от човек, който вече е изкачвал върха. Въпреки това, кой знае защо, когато става дума за изкачването на финансови планини, повечето хора искат съвет от затънали във финансово блато особи.
ПРЕДПРИЕМЕТЕ НЕЩО
1. Потърсете си наставници. Търсете хора както в областта на бизнеса, така и на инвестирането, които биха могли да ви бъдат наставници. 
а) Търсете модели за подражание. Учете се от тях. 
б) Търсете модели, от които да се учите какво не трябва да правите. 
2. БЪДЕЩЕТО ВИ ЗАВИСИ ОТ ТОВА, С КОГО ПРЕКАРВАТЕ ВРЕМЕТО СИ!
а) Напишете имената на шестимата човека, с които прекарвате най-голямата си част от времето си. Всичките ви деца се смятат за 1 човек. Запомнете , че става дума с кого прекарвате най-много време, а не за типа отношения, които имате с него. (НЕ ЧЕТЕТЕ ПО-НАТАТЪК, ПРЕДИ ДА НАПИШЕТЕ ТЕЗИ 6 ИМЕНА)
Преди 15 години бях на един семинар и инструкторът ни помоли да направим същото. Написах моите 6 имена. 
След това ни каза да погледнем написаните имена и съобщи: - Вие гледате бъдещето си. Шестимата, с които прекарвате най-голямата част от времето си, са вашето бъдеще. 
Не е задължително шестимата, с които прекарвате най-голямата си част от времето си, да са винаги ваши лични приятели. Това упражнение не беше свързано особено с хората, с които прекарвах времето си. То бе посветено на това, накъде съм се насочил и какво правя с живота си. 
Сега, 15 години по-късно хората, с които прекарвам времето най-много време са съвсем различни. Петима от първия ми списък си остават скъпи мои приятели, но се виждаме рядко. Те са страхотни хора и са щастливи с начина си на живот. Моята промяна бе свързана единствено с мен самия. Исках да променя бъдещето си. За да променя с успех бъдещето си, трябваше да променя мисленето си и в резултата- и хората, с които общувам най-много. 
б) Сега, след като вече написахте вашия списък от 6 човека, следващата стъпка е :
1) След името на всеки човек отбележете квадранта, в който оперира. 
ИМЕ                                КВАДРАНТ
1.
2.
3.
4.
5.
6.
След изпълнението на това упражнение си дадох сметка, че двамата, с които вечно сплитахме рога, просто бяха наистина щастливи там, където се намираха в момента. Аз исках промяна. И вместо да променя себе си, аз им оказвах натиск, за да променя тях. Като направих това упражнение, осъзнах, че прехвърлям личните си очаквания и върху другите. Освен това мислих, че трябва да желаят и да искат да имат същите неща като мен. Това не бяха здрави отношения. 
в) Огледайте "Четирите потока на парите" и поставете инициалите на шестимата, с които прекарвате най-много време, в съответния квадрант.
След това поставете вашите инициали в квадранта, в който се намирате сега. След това ги поставете в квадранта, в  който искате да оперирате в бъдеще. Ако въпросните хора са предимно в същия квадрант, значи сте щастливец. Обкръжени сте от единомишленици. Ако не се намират обаче в квадранта, към който се стремите, може би ще предприемете някой промени в живота си.
Откъс от книгата "Четирите потока на парите" от Робърт Кийосаки

петък, 17 юни 2011 г.

Усмивката

Усмихвайте се един на друг,
усмихвайте се на съпругата, на съпруга,
на децата си, усмихвайте се —
няма значение на кого — и това ще помогне да
се обичате повече помежду си.
Майка Тереза
  
Много американци познават „Малкият принц", чудесната книга на Антоан дьо Сент-Екзюпери. Една фантастична, приказна книга, предназначена за деца, тя всъщност провокира и въображението на възрастните. Много по-малко хора са чели другите творби на Екзюпери, неговите романи и разкази.
Като военен пилот през втората световна война Екзюпери се е сражавал срещу нацистите и е убит по време на бойните действия. Преди това е участвал в Гражданската война в Испания и се е бил срещу фашистите. Написал е един пленителен ражаз, озаглавен „Усмивката" (Le Sourire). Тази история искам да ви разкажа сега. Не е ясно дали тя е автобиографична или измислена. Иска ми се да е била истинска.
Екзюпери описва как враговете го заловили и той бил хвърлен в затворническа килия. Съдейки по презрителните погледи и грубото отношение на надзирателите, той стигнал до заключението, че на другия ден ще го екзекутират. Оттук нататък ще ви ражажа историята така, както си я спомням, макар и с мои думи.
„Бях сигурен, че ще ме убият. Станах много нервен и не можех да си намеря място. Затършувах из джобовете си, за да проверя, дали случайно след претърсването не са ми останали цигари. Намерих една, но тъй като ръцете ми трепереха, едва успях да я сложа в устата си. Кибрит обаче нямах— бяха ми го взели.
Хвърлих поглед през решетките към надзирателя, но той не ми обърна внимание. В края на краищата, човек не е длъжен да обръща внимание на една вещ, на един потенциален труп.
— Имате ли огънче, рог fаvог*? — извиках аз.
Той ме погледна, вдигна рамене и дойде, за да запали цигарата ми.
Като се приближи и запали клечката, очите му неволно се впериха в моите. Тогава аз се усмихнах. Не зная защо го направих. Може би се дължеше на моята нервност, а може би, просто защото, когато хората са близо един до друг, е трудно се сдържат да не се усмихнат. Каквато и да беше причината, аз се усмихнах. И в този миг, сякаш някаква искра прескочи пропастта между две сърца, между нашите две човеижи души. Зная, че той не го искаше, но усмивката ми прескочи решетките и се появи и върху неговите устни. Надзирателят запали цигарата ми, но остана наблизо, гледаше ме право в очите и продължи да се усмихва.
Аз също му се усмихвах — сега го възприемах и като човек, не само като надзирател. А и той, като че ли вече гледаше на мен по друг начин и дори ме попита:
—     Имаш ли деца?
—  Да, ето ги тук. — Извадих портфейла си и припряно затършувах за снимките на семейството ми. Той също извади снимки на своите и започна да говори за плановете си и за надеждите, които възлага на своите деца. Очите ми се напълниха със сълзи. Казах му за опасенията си, че вероятно повече няма да видя семейството си, че няма да имам възможност да гледам децата как растат. И в неговите очи се появиха сълзи.
Внезапно, без да каже и дума, той отключи килията и мълчаливо ме поведе навън — вън от затвора, а после по затънтени улички ме изведе извън града. Там ме освободи. Мълчаливо се обърна и тръгна обратно. Животът ми беше спасен от една усмивка.
Да, усмивката — искрената, непринудена, естествена връзка между хората. Разказвам тази история, защото искам хората да разберат, че под всички защитни пластове, които изграждаме — достойнството, титлите, званията, общественото положение и желанието ни да бъдем възприемани по съответния начин —  под всичко това е скрита нашата истинска същност — такава, каквато я е създала природата. Не се страхувам да нарека тази същност душа. Наистина вярвам, че ако тези две същности — вашата и моята — намерят общ език, ние няма да сме врагове.
Няма да се мразим, да си завиждаме или да се страхуваме един от друг. Болно ми е да го призная, но всички тези пластове, които толкова старателно градим през целия си живот, ни разделят и ни пречат да установим истински контакти. Историята на Екзюпери разказва за магическия момент, когато две души общуват помежду си.
Преживял съм само няколко подобни момента. Когато си влюбен, например. Или когато наблюдаваш някое бебе. Защо като видим бебе се усмихваме? Може би, защото в този миг виждаме човек без защитни пластове, някого, чиято усмивка е напълно искрена и безхитростна. И душата на бебето, което дреме вътре в нас, се усмихва завистливо, признавайки това.
*рог fаvог  - моля                           
Ханок МакКарти
 Откъс от книгата на Джак Канфийлд "Пилешка супа за душата"